Изкуство

Праисторическото изкуство в света и по българските земи

В края на 70-те години на XIX в. са открити скалните рисунки по стените на пещерата Алтамира в Испания, намираща се близо до град Сантандер. Това откритие все още не е начало на системни изследвания върху изкуството на първобитния човек. По онова време мнозина археолози и други специалисти смятат, че огромните и толкова внушителни изображения на бизони и други животни – творби, създавани в течение на десетилетия, са работа на сръчни фалшификатори. Едва в самия край на XIX и в началото на XX в. скептицизмът се заменя от ентусиазъм и едно след друго следват откритията на пещерни рисунки и релефи, на пластика и орнаментирани оръдия на труда. Започнали на територията на Южна Франция и съсредоточили се в поречието на река Дордона, а също така и от другата страна на Пиринеите, откритията след време се разпространяват из цяла Европа - от Сицилия до Скандинавия и от Англия до Каспийско море и Урал, а после в Азия, особено в Средна Азия, Сибир и Закавказието, а Африка – от Сахара до най-южната част, в двете Америки и в Австралия.

Разкрива се най-старата глава от историята на човешкото изкуство, вълнуваща и все още тайнствена. За да я разберем само донякъде, може да помогне познанието ни върху изкуството, културата, бита и митологията на съвременните примитивни човешки общества, с които се занимават етнографите, културолозите и антрополозите.

Има нещо символично в това, че първото откритие – в Алтамира, е направено от дете – от дъщерята на първия изследовател маркиз де Сантуола. Символична е и синхронността на откритието с големия прелом в европейското изкуство в края на XIX и началото на XX в., когато окончателно се отхвърлят остарели класически и традиционни представи. Тогава европоцентризмът изчезва, след като действената, експресивна красота на примитивното и на наивното изкуство се разкрива пред погледа на авангардните художници.

Рисунките в пещерата Ласко (където отново деца влизат за първи път през 1940 г.) не отстъпват на тези от Алтамира, а дори ги превъзхождат като особено интересен за науката изследователски обект. Вследствие на тези открития днес вече са направени редица важни обобщения, които значително коригират някогашните първи впечатления и догадки. В общи линии е съставена и периодизацията на праисторическото изкуство, в която разделите се наричат по имената на пещерите и другите местности и селища, където са направени съответните открития. Четири поколения френски, германски, съветски и американски учени успяха да извадят от мрака на вековете свидетелствата на творческата сила на човека от самото начало на неговото формиране и да докажат, че изкуството е един от най-трайните и основни белези на човечността.

В най-общи линии праисторическото изкуство се вмества в големите етапи на историческото развитие на човека. Едва-едва може да се доловят някакви начални намеци (и то спорни) за художествена дейност при неандерталския човек. За развитие на изкуството можем да говорим вече при кроманьонския човек, наш пряк предшественик, от 40 000 г. пр.н.е. Тогава започва съзнателната обмяна на опит, следователно и усъвършенстваната междуличностна комуникация, а езикът става решаващ стимул за по-интензивно формиране на съзнанието на човека и неговата чувствителност като индивид, но преди всичко и като член на човешката общност. Дългата еволюция обхваща част от старокаменната епоха (палеолит), среднокаменната (мезолит) и се ускорява през много по-кратката, но плодотворна за изкуството епоха на неолита.

Средният палеолит завършва около 40 000 г. пр.н.е. с т.нар. късномустиерска епоха. Изкуството е познато само като оцветяване с охра. От 35 000 г. пр.н.е. започва следващата, шателперонса култура, когато се появяват първите накити, а оцветяванията са масови. По каменни плочки и кости (накити и оръдия) се срещат надраскани черти на еднакви интервали.

Късният палеолит започва с оринякската култура, когато се появяват отначало не особено четливи човешки фигури, символизиращи представи за природни сили и генетични закономерности. Следват граветската, солюстрейската и магдаленската култура. Последната от тях обхваща с отделните си фази времето от 20 000 до 10 000 г. пр. н.е. и съвпада с края на късния палеолит. Това време се характеризира с най-големите кулминации на фигуративното изкуство и с неговия бърз упадък в самия край на палеолита. В среднокаменната епоха – мезолита (10 000 – 7 000 г. пр.н.е.), се развива т.нар. азилска култура, в която антропоморфните изображения са заменени със знаци, все още необяснени задоволително от науката.

Докато неолитът, започнал около 7 000 г. пр.н.е., завършвал в Месопотамия в Египет в края на IV хил.пр.н.е., в Югоизточна и Средна Европа той продължава до 2 500 г.пр.н.е. Но през по-ранните периоди няма такива големи различия. През средния и късния палеолит и през мезолита дори темите и сюжетите в изкуството са поразително еднакви в обширната територия от европейските брегове на Атлантическия океан и африканските земи по крайбрежието на Средиземно море чак до езерото Байкал на границата на Южен Сибир.

В тази обширна територия все пак най-силната концентрация на достигнали до нас творби на изкуството се обособява в областите на днешна Южна Франция и днешна Северна Испания. Тази своеобразна общност съществува през няколко периода, характеризиращи се с четири обособени стила и се нарича франкокантабрийска (от името на планинската верига в Северна Испания). Разпросторанението на праисторическото изкуство, обособено в Европа, е силно зависимо от протичането на IV ледников период (вюрмския), чийто връх е към 35 000 г. пр.н.е., а отстъпването на ледовете започва осезателно към 21 000 г.пр.н.е. и завършва преди 10 000г. с прехода към мезолита, чието начало съвпада с т.нар. следледников период, който продължава и днес.

Същинското изкуство, свързано с определени изображения, се появява към 35 000 – 25 000 г.пр.н.е. Изглежда, че най-стари са графичните изображения – контури на животни, които можем да разпознаем. Но по времето на граветската и солюстрейската култура се появяват многобройните релефи и фигурки на т.нар. палеолитни Венери. В науката са известни вече над сто фигурки от Европа и Азия. Една от първите е релефна – Венера от Лосел във Франция, изсечена в скален блок (височина 46 см), като се използва неговата естествена изпъкналост, за да се подчертаят вторичните полови белези, свързани с майчинството – корем, върху който е положена лявата ръка, докато дясната държи рог от зубър. Съжителството, а и борбата с животните и вечният глад на тогавашния човек – ловец, налагат и първите теми в изкуството – лова и дивеча, а също и плодовитостта на жената, от която зависи числеността на ордата или племето – залог за успешния лов и добрата защита от всякакви врагове и природни бедствия.

Различни са интерпретациите на първобитното изкуство. Но независимо дали приемаме обяснението на изображенията като магични, ритуални или някакви други, без съмнение те са били обществено-необходими и за тази цел отделни членове на общността са освобождавани от преките им задължения по прехраната и отбраната, за да се посветят на рисуване и скулптиране. Съвършенството, достигнато от анонимните майстори, ни уверява в реалността на предположенията за съществуването на школи, т.е. на предаването на опит между цяла редица поколения.

И Венера от Лосел, и прочутите фигури от Леспюг (Франция) и от Вилендорф (Австрия) или от Долни Вестонице (Чехословакия) и Костенки (СССР) са третирани обемно. Подчертани са коремът, гърдите, забелязва се и стеатопигия, т.е. натрупване на тлъстини в задните части, нещо, което се среща все още при бушменските жени в Южна Африка и се обяснява с натрупването на хранителни запаси, необходими, за да се издържи вероятно през циклично повтарящи се периоди на недостатъчно хранене. Венерите са лишени от черти на лицата. Физиономични белези се появяват на главата на една статуетка от слонова кост от Папската пещера в Брасанпуи (Южна Франция) и на друга Венера, изработена от същия материал (Долни Вестонице).

В изкуството от магдаленската епоха и животни, и риби са изобразени детайлно с подробности като уста, очи, ноздри, гриви и опашки, копита, пръсти, нокти, рога. Това са изображения, гравирани или дялани върху кости на мамути и елени, издълбани в скали или изваяни от каменни отломъци. Вече се срещат и материали, произведени от човека – скален и костен прах, смесен с глина и изпече. Удивителни са не само точността на наблюдението и силата на въздействието, но и умението да се стилизира изображението, да се свърже с материала, да се украси с геометрични или други орнаменти.

Около 20 000 г. пр.н.е. започва и развитието на живописта. В пещерата Ласко се намира най-старият ансамбъл, достигнал до наше време (13 550 г.пр.н.е.). Най-голям и най-внушителен, той представлява същинска енциклопедия на живота и изкуството на праисторическия човек. По съвпадение пещерата също е открита от деца, след войната е пригодена за посещения, а после достъпът е ограничен поради съображения на консерваторите. Впрочем в продължение на дълги векове пещерата е била заселена. По-ранните следи от човешки присъствие са от оринякската епоха, а късните датират от около 12 000 г.пр.н.е. През следващите 14 000 години никой вече не е влизал в залите и галериите, наречени с различни имена от изследователите според сюжетите на скалните стенописи и другите находки. Благодарение на това бойте от органични и неорганични вещества са запазили свежестта си, която е удивителна в някои случаи. Изобразени са бикове, зубри, носорог, цели фризове с коне и един чудесен фриз с глави на пет елена.

Най-многобройните пещерни рисунки са запазени от средномагдаленския период (2000 – 15 000 г.пр.н.е.), наречен така по името на пещерата Ла Мадлен. Други известни пещери са Алтамира, Фон де Гом, Ле троа Фрер, Комбарел, Монтеспан във Франция и още цяла редица в Испания.

В Алтамира (11 950 г.пр.н.е.) са изрисувани над 150 изображения на животни, от които най-силно впечатление правят зубрите (европейски бизони) от т.нар. Голяма зала и по-специално излъчващият първична сила, макар и изобразен в момент на привидно спокойствие „Почиващ бик”. От сравнително малкото изображение на хора, схематични или някои маскирани с глави на животни, можем да предположим, че това са жреци. В Алтамира има два образа, които може би са на божества – хора-животни, далечни предшественици на боговете на египетския пантеон от края на неолита.

Изкуството на мезолита във франкокантабрийския район съвпада с т.нар. азилски период (от пещерата Мас д’Азил), характерен с изчезването на стенната живопис и с появяването на стотици кръгли речни камъчета с нарисувани знаци върху тях.

В Южна Франция този период продължава от VIII до VI хилядолетие пр.н.е. В близките земи на Източна Испания по същото време разцъфтява скалната живопис (Валторта, Куева Ремихия в провинция Кастелон де ла Плана, Валенсия), но твърде различна от тази на магдаленския период. Тук на първи план е човешката фигура, сведена до схема. Тялото и крайниците са само чертички, главата – точка. Но с тези скромни средства художниците съумяват да възпроизведат по верен динамичен начин движенията на ловуващи и на бойци, въоръжени с лъкове, на танцуващи жени и дори на един събирач на мед, висящ на въжета край скален кошер, атакуван от рой пчели. Особено типична в това отношение е голямата галерия на скалната живопис в Алпера, местност в провинция Албасете в същия район на Испания. Тази живопис има най-близък и неочакван паралел твърде далеч, в Южна Африка, в скалната живопис на бушмените, датираща от VII хил.пр.н.е. Живописта в Сахара (Тасилин-Аджер, Тиута и др.) е по-близка до франкокантабрийския стил. Нейното начало е към VIII хил.пр.не.е., а междинно звено между франкокантабрийския стил и източноиспанския са тъкмо сахарските рисунки и подобните на тях, открити в средата на нашия век в Адора, в Сицилия.