Съществуват термини изкуствовед, изкуствознание. В широкия смисъл те се отнасят до научния подход към всички изкуства, като до известна степен се дублират с други, например литературовед - историк на литературата. Нека да отбележим, че освен литературовед имаме още книговед, музиковед театровед и т.н. Но всъщност под изкуствовед следва да разбираме специалист, който се занимава с въпросите на пластичните изкуства. Това е тесният смисъл на понятието изкуствовед, изкуствознание.
От гледна точка на подхода историкът на изкуството в тази област е заедно с критика, с естетика и с теоретика на изкуството. Не всеки историк на изкуството се занимава с критика, същото се отнася и за естетика, за всеки теоретик изобщо, но не можем да отречем, че критикът е изкуствовед независимо от образованието си. Критиката сама по себе си не е научна дисциплина, а само се ръководи от научни критерии. Като заема междинно място между науката и творчеството, тя изисква не само способности за оценка и научни квалификации, но и талантливо перо.
Естетиката е също необходима за изкуствознанието, но като част от философията е възприела нейните методи, задачи и терминология. В този смисъл естетиката не е обща теория за изкуствознанието като цяло, нито само за историята на изкуството. Естетиката още от времето на древните философи е обособила своето поле на изследване и много често нейните съждения и изводи се отнасят до изкуството изобщо, до всички изкуства наведнъж, въпреки че познаваме блестящи изследвания на музикалната, литературната, театралната естетика, а и на естетиката на пластичните изкуства. Историята на изкуството е дисциплина, която изследва явления, процеси, творби и майстори от отдавна минали или от по-близки епохи. В това отношение има както в историята по-тясно специализиране по периоди - изкуство на античността, на Средновековието, изкуство на новото време, което стига до нашите дни. Историята като наука не само хроникира събитията, но прави оценки, “издава присъди”, които са от полза за осъзнаването на настоящето и за прогнозирането на бъдещето, укрепва т.нар. историческо мислене и историческо съзнание и е в основата на всички хуманитарни науки. Ценностното отношение на историята на изкуството е особено добре подчертано, тъй като разполагаме с вещественото, предметното присъствие на творбите, които ни е завещало миналото. Задачата на историка на изкуството е да определи мястото им във времето и пространството, в процесите на развитието, в творчеството на дадена школа и на отделен майстор и т.н. Същевременно историята на изкуството не може да се предпази от редица грешки и опасности, които крие миналото. Нека посочим един прост пример: “Българските ръкописи от XIV в. са по-богато и по-майсторски илюстрирани от тези от XIII в.” Това твърдение не търпи критика, ако имаме предвид единствено ръкописите, които са стигнали до нас. Но ние нямаме основание за точна преценка колко ръкописи от тези два века са били създадени и колко от тях са безвъзвратно унищожени и всъщност това, което е стигнало до нас, достатъчно ли е за подобна арбитражна преценка, или тя е неоснователна, прибързана…
Преди историята на изкуството да стане част от историческата наука като цяло, тя е част от историята на културата, която се занимава не само с творбите, творците, художествения живот, но и с материалната култура, както и с историята на художествените теории и доктрини, съществували през отделните епохи и давали отражение в продължение на десетки и на стотици години.
Както историята на културата има своя собствена теория или ако приемем друга възможна гледна точка - своя посестрима - културологията, така и историята на изкуството има собствена теория, изхождаща от нейния опит и обслужваща нейните изследвания. Това не изключва взаимодействието в рамките на по-общата дисциплина - изкуствознанието - да има пряко и полезно сътрудничество на историята и теорията на изкуството с естетиката и с критиката. Винаги трябва да се има предвид, че поради различните изходни положения могат да се обединяват единствено усилията на тези отделни дисциплини, но не и техните методи. Впрочем в тази насока още по-далеч отива съветският учен М.В. Алпатов, автор на монументалната “Всеобща история на изкуството”. Според него именно общата история на изкуството е отделна дисциплина, имаща свои методологически отлики, чрез които се цели овладяването на огромната материя от творби, творци, тенденции, периоди, епохи и т.н., чрез стройна периодизация, чрез оценъчна дейност, опираща се на постоянно действащи основания за оценката - критерии, които зачитат спецификата на всяко отделно явление. Крайният резултат на тази дейност е формирането на ценностно отношение към художественото наследство и осъзнаването на изкуството от различни епохи и континенти в неговата цялостност като един от важните фактори, интегриращи човечеството.
По отношение на общата история или на историята на културата историята на изкуството е помощна наука и, обратно. За нея помощни науки са още цяла редица други - палеографията, херменевтиката, хералдиката, в известен смисъл археологията (и обратно), музейното дело, реставрацията и консервацията, социологията и др.
